Р Е Ш Е Н И Е

ГР.БЕРКОВИЦА, 09.05.2018г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЙОНЕН СЪД гр.Берковица……………………….гражданска колегия в публично заседание на  28 февруари………………………………………… през две хиляди и осемнадесета година……..……...………………………в състав:

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ел.ФИЛИПОВА

 

при секретаря Св. Петрова………………………………и в присъствието на прокурора………………..като разгледа докладваното от съдията Филипова……….…………………………….гр.дело 819 по описа за 2017г…………..…………………..и за да се произнесе взе предвид следното:

        

Производството по делото е по иск с правно основание чл.128 КТ и чл.224 КТ.

 

Ищецът Р. А.Б. твърди, че работел в ответното дружество до 14.03.2017 година, когато трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл.326, ал.1 и ал.2 от КТ. Твърди, че към момента на прекратяване на трудовото  правоотношение за периода м.07.2016 - м.03.2017 г. не е получил  трудовото си възнаграждение в общ размер на 4262.00 лева, както и обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2017 година или сумата от 500.00 лева. Моли съда, да постанови решение, с което осъди ответното дружество да му заплати сумата от общо 5000.00 лв, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода м.07.2016 – м.03.2017 г., неползван платен годишен отпуск за 2017 г., 238.00 лева лихва за забава, считано от 01.08.2016 г. да датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.  Претендира осъждане и за направените в настоящото производство разноски.

 

 В срока за отговор ответникът „Вияд инженеринг” ООД с. Дълбоки оспорва иска като неоснователен. Твърди, че за претендирания период с общо 10 РКО на ищеца е заплатена сумата от 3800.00 лева. Освен това ищецът не се е явил при работодателя, за да получи търсеното възнаграждение. Така например претендираното обезщетение за неползван отпуск е начислено и е депонирано и е на разположение за изплащане.

 

В съдебно заседание ищецът поддържа твърденията и исканията си. След допуснато от съда изменение в размера на предявените искове на основание чл.214 ГПК като предмет на делото ищецът въвежда търсено от него неплатено трудово възнаграждение за процесния период в размер на 3 050.96 лева и за неползван платен годишен отпуск в размер на 598.57 лева. Процесуалният представител на ответното дружество поддържа възраженията си, като излага и подробни съображения за недопустимо изменение на иска и нередовност на исковата молба.

В хода на съдебното дирене са събрани писмени и гласни доказателства, като е изслушано  и заключение по назначена съдебно – икономическа експертиза.

         От представените по делото доказателства е установено и този факт не се оспорва от страните, че в рамките на процесния период са били в трудово правоотношение. Не е спорен и фактът, че последното е прекратено на основание чл.326, ал.1 и ал.2 КТ със Заповед 122/13.03.2017 година.

         От ответника не се оспорва, че дължи на ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск, като възражението за неплащането му е, че ищецът не бил го потърсил.

         Ответникът  оспорва, че за процесния период е останал неиздължен към ищеца за възнаграждение за труд, като твърди, че за исковия период с РКО на ищеца са изплатени суми в общ размер 3 800.00 лева. РКО са представени с отговора на исковата молба.

 

         Направено е най – напред възражение, че исковата молба не отговаряла на изискванията на ГПК, тъй като ищецът бил предявил общо 20 обективно съединени иска и не бил конкретизирал всеки от тях поотделно, а претендирал неплатено трудово възнаграждение за периода  м.07.2016 – м.03.2017 година в общ размер.

         Настоящият състав намира това възражение за неоснователно. На първо място иска по чл.128 във връзка с чл.270 КТ предпоставя наличие на едно вземане(от положен труд) с периодични плащания. Понятието за периодични плащания в случая попада в дефиницията, дадена в ТР 3/2012 година. Съдебната практика е наложила в този случай схващането, че размерът на всяко от отделните плащания не следва да бъде непременно посочен, а е достатъчно да бъде посочен периодът и общият размер. На следващо място от събраните в хода на делото доказателства се установи, че в дружеството не се изготвят ведомости за заплати, на които работникът да положи подпис, с който евентуално да удостовери плащане (изслушване на вещото лице в съдебно заседание на 28.02.2018 година). Трудовото възнаграждение не се заплаща и по банков път. В конкретния случай суми са изплащани с РКО, представени от ответника, в които като основание за плащане е записвано „аванс за месец….”. Във фишовете за работна заплата тези плащания не са отразени като получени аванси. При така въведената „отчетност” на разплащане с работниците за положения от тях труд, не може да се изисква от тях да посочат предварително каква точно сума за всеки конкретен месец претендират.

         Настоящият състав намира за неоснователно и възражението за допуснато недопустимо изменение в размера на предявения иск. Това възражение се обосновава подробно със следното: размерът на първоначално предявеният иск сочел на претенция за заплащане на нетно трудово възнаграждение, докато с изменението се претендира размер на брутно трудово възнаграждение, следователно не се изменял само размерът на предявения иск, а и неговото основание – от нетно в брутно, което е недопустимо след първото по делото съдебно заседание с оглед разпоредбите на чл.214 ГПК. Освен това искът за неплатено трудово възнаграждение е изменен чрез намаляване на размера, което напрактика означава десезиране на съда с част от спорното право, за което ответникът не е дал съгласие.

         При исковете за заплащане на дължимо трудово възнаграждение разграничението брутно и нетно възнаграждение имат отношение към определяне на дължимия размер и към изпълняемостта на постановеното решение. Това разграничение не се отнася до основанието на иска. Според разпоредбата на чл.214, ал.1, изр.трето ГПК до приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен към осъдителен иск. Именно такова изменение е поискано от ищеца и е допуснато от съда с нарочно определение, след като е изслушано становището на ответната страна. С допуснатото изменение специално на иска за заплащане на дължимото трудово възнаграждение не е изменено основанието – то е непроменено чл.128 във връзка с чл.270 КТ.

         С допуснатото изменение размерът на специално този иск е намален. Вярно е, че това намаление е свързано с десезиране на съда с част от спорното право и като такова на общо основание то следва да бъде съобразено както с процесуалните предпоставки на разпоредбата на чл.214 ГПК, така и с института на оттегляне, респ. на отказ от предявения иск. В съдебното заседание, в което е направено това искане, съдът е дал незабавно възможност на ответника да вземе становище. Последният не е изразил такова в насока дали е съгласен или не с частично оттегляне на иска, а е възразил, че последното е недопустимо, включително и по отношение на изменението в размера на предявения иск по чл.224 КТ – тъй като представлявало увеличение на размера (вж.протокол от с.з. на 28.02.2018 година). Вярно е също, че процесуалният представител на ищеца не е заявил изрично дали оттегля или се отказва от част от размера на първоначално предявения иск. Настоящият състав намира, че в случая е налице отказ по смисъла на чл.233 ГПК. Този извод се налага от формулировката на искането към съда в подадената нарочна молба за изменение – поискано е искът да „се счита предявен за сумата…”. Тази формулировка съдържа волеизявление за окончателен отказ на ищеца от първоначално заявената претенция. Ако волята му беше да оттегли частично иска си, щеше да поиска производството да „продължи” за част от претенцията, а не да се „счита предявена” за конкретна част. В случай на отказ от част от претендираното право не се изисква съгласие от страна на ответника. С това действие не се накърняват негови права. Такива той има в хипотезата на чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК. За него те са в еднакъв обем, независимо дали съдът ще прекрати производството в частта на направения отказ, респ.оттегляне или ще постанови отхвърлителен диспозитив по същността на спора.

 

Положеният от работника или служителя труд е възмезден. Според чл.128 от КТ работодателят е длъжен да заплаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение. Според чл.245, ал.1 КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер на 60 на сто от БТВ, но не по – малко от МРЗ за страната. Разликата до пълния размер на договореното трудово възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително, ведно със законната лихва върху нея.

         От заключението на вещото лице е видно, че за процесния период според договореното в трудовия договор между страните, на ищеца е било дължимо БТВ в размер на 5 750.96 лева, а нетно такова в размер на 4 501.47 лева.

         С отговора на исковата молба по делото са представени 10 бр.РКО без номер, с които се твърди от ответника, че за процесния период на ищеца е изплатена сумата от 3 800.00 лева, която представлява задължение за плащане на трудово възнаграждение за същия период. Това становище се поддържа и по същество на спора. Извършването на това  плащане е оспорено от ищеца в т.5 от нарочно писмено становище, депозирано след запознаване с отговора на ответника и проекта за доклад по делото. В изложението, с което е поискал изменение в размера на предявения иск и по същество на спора последният е „признал”, че с плащанията по РКО му е заплатена сумата от 2 700.00 лева от общо дължимата сума за неизплатено трудово възнаграждение. От анализа на представените писмени доказателства и заключението на вещото лице, съдът приема следното: Трудовото законодателство предпоставя плащанията, извършвани по повод трудовите правоотношения между страните, да бъдат доказвани с нарочни писмени документи – ведомости, фишове за работна заплата, банкови бордера за превеждане на дължимите суми по сметки на работника и т.н. Практиката не изключва възможността плащанията да бъдат доказани и с други писмени доказателства. В случая такива са РКО, представени по делото. Същите се намират от л.26 до 35 включително по делото. По разбиране на съда не отговарят на изискванията на Закона за счетоводството – липсва поредност на ордера от кочана, организацията, която е задължена по разплащателния документ, кой го е съставил, по чие нареждане и т.н. Два от РКО са съставени след прекратяване на ТПО (л.30 и л.35), вторият от тях няколко месеца по – късно. Само в един от РКО е вписано, че представлява аванс за м.юли 2016 година (л.26). Във всички останали е посочено като основание само „аванс”. Сумите не са изплащани във всеки от месеците на процесния период – има месеци, за които липсва издаден РКО и такива, в които са издавани повече от един РКО. В тази връзка заключението на вещото лице, че с РКО, издадени след прекратяване на ТПО на ищеца са заплатени задълженията за трудово възнаграждение за м.03.2017, просрочените задължения за м.07.2016 и 08.2016 и частично за м.10.2016 година, не почива на каквито и да било доказателства. В тази част заключението е само догатка, почиваща най – вероятно на факта, че в  посочените месеци липсват издадени РКО.

         По делото липсват въведени твърдения, между страните да са налице други отношения, освен трудовоправните. Ето защо и за да бъде разрешен спорът между тях, като отчита и наложения начин на плащане в дружеството, съдът приема, че с представените по делото общо 10 броя РКО ответникът е заплатил задължение за трудово възнаграждение. Размерът на заплатената сума според тях е 3 800.00 лева.. Именно поради липса на твърдения за наличие на други отношения между страните, съдът приема, че платените след прекратяване на трудовото правоотношение суми са за трудово възнаграждение, като не коментира начина на изплащане и счетоводното им отчитане. Основателно е обаче възражението, че на РКО от 01(02).03.2017 година липсва подпис за получател на сумата (л.31 от делото). На ордера е поставен само един подпис и той е в графа „съставил”. Липсата на подпис за получател и направеното от ответника възражение дават основание на съда за извод, че сумата не е получена от ищеца.  Следователно, дължимата сума за неизплатено трудово възнаграждение за процесния период е 2 350.96 лева БТВ. Както бе посочено и по – горе, присъждането на трудовото възнаграждение като брутно или нетно такова има отношение към изпълняемостта на съдебното решени. По разбиране на съда в производството не бяха събрани убедителни доказателства за това, дължимите удръжки от трудовото възнаграждение да са правени. Дори да са направени, това не променя правилността на съдебното решение. Както е посочено и в цитираната от процесуалния представител на ответника съдебна практика, и при двете разрешения на въпроса (присъждане на БТВ и присъждане на нетно такова) работникът или служителят не би могъл да получи частта от БТВ, представляваща дължимите от него данък общ доход и осигурителни вноски. Затова за съда е налице задължение да посочи в решението си дали пресъдената от него сума е в нетен или брутен размер. Ако е пресъдена сума в брутен размер, а вноските вече са преведени от работодателя, то ясно е, че ще бъде изплатена реално дължимата сума в нетен размер. На практика до подобна хипотеза би могло да се стигне и ако работодателят преведе дължимите за данъци и осигуровки суми след постановяване на съдебното решение.

 

В производството е претендирано обезпечение за забавено плащане на дължимото трудово възнаграждение. Вещото лице е направило изчисление като е приело за момент на забава първо число от месеца, следващ месеца, в който е положен труд. Изчислението е и върху неизплатените части на трудово възнаграждение, които последното е приело за евентуално дължимо нетно такова. Взето предвид е и плащане, което съдът приема за неизвършено. В съдебно заседание бе направено възражение от процесуалните представители на страните за тази част от заключението. Настоящият състав намира, че това дължимо обезщетение следва да бъде присъдено върху брутния размер на неизплатените части от трудовото възнаграждение по съображенията, изложени по – горе. Освен това следва да се приеме, че работодателят е изпаднал в забава от първо число на месеца, следващ месеца, в който е следвало да се заплати трудовото възнаграждение, а не в който е положен труда, в каквато насока са договореностите между страните в трудовото правоотношение. Така например за неизплатената част от трудовото възнаграждение за месец юли 2016 година работодателят е в забава от 01.09.2016 година, тъй като е следвало да се издължи до края на месец август. При направено повторно изчисление от съда с помощта на специализиран софтуер, дължимата сума за забавено плащане на трудовото възнаграждение за периода от забавата на всяко от тях до датата на завеждане на делото е 182.55 лева.

 

Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 КТ  при прекратяване на трудовото правоотношение, работникът или служителят има право на обезщетение за неизползвания от него полагаем платен годишен отпуск. В конкретния случай се претендира обезщетение за 17 дни. Според изчисленията на вещото лице това обезщетение възлиза на сума от 598,57 лева. По дължимостта на това обезщетение реално между страните нямаше спор.

                          

При този изход на делото ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимата ДТ, както и направените деловодни разноски. Ищецът има право на разноски и е заявил такова искане в самата искова молба. Представянето, респ. непредставянето на списък с разноски от страна в производството има отношение към възможността тази страна да обжалва съдебния акт в тази му част, но не и към задължението на съда да се произнесе. Направеното от процесуалния представител на ответника възражение, че ищецът няма право на разноски, тъй като не бил представил списък с такива по чл.80 ГПК, за което се позовава на т.11 от ТР от 06.11.2013 година по т.д.6/2012 година на ОСГТК е напълно неоснователно. Посоченото разяснение е в съвсем друг смисъл. След като е направено искане за присъждане на разноски и са налице доказателства, че такива са направени, съдът е длъжен да се произнесе. По делото е представен договор за правна помощ и процесуално представителство, в който е вписана както договорената, така и заплатената сума за адвокатско възнаграждение. Доколкото съдът уважава предявените искове в претендираните (след допуснатото изменение) размери, с изключение на претенцията за лихва, то и разноските, направени от ищеца, следва да му бъдат присъдени в размер на 402.84 лева, пропорционално на уважената част.

Както бе отбелязано по – горе, ответникът има също право на разноски в случай на отхвърляне на част от иска или прекратяване за част от него (каквото съдът приема, че е направено с допуснатото намаляване на размера по иска по чл..128 КТ). С писмената защита ответникът е заявил, че от изплатеното му в брой възнаграждение за процесуално представителство – 1150 лева в брой – 550 лева са за иска за неизплатено трудово възнаграждение; 300 лева по иска за заплащане на лихва и 300 лева по иска за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Искът по чл.128 КТ е предявен за сумата от 4262.00 лева, намален е до размер на 3050.96 лева и е уважен за 2 350.96 лева. Следователно ответникът има право на разноски за този иск поради частичен отказ и частично уважаване в размер на 246.61 лева. Искът за лихви е уважен частично, поради което ответникът има право на заплащане на разноски в размер на 69.89 лева. Искът по чл.224 КТ се уважава изцяло от съда, поради което на ответника не се присъждат разноски.

 

При такъв разбор на доказателствата , съдът

 

 

 

Р     Е     Ш     И :

 

ОСЪЖДА “Вияд-Инженеринг” ООД, с ЕИК 123540160, със седалище и адрес на управление с. Дълбоки, обл. Стара Загора, ул. Лилия  № 4, представлявано от управителя М.А.К. да ЗАПЛАТИ на Р. А.Б. с ЕГН ********** *** СУМАТА от 2350.96 лева, представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода м.07.2016 - м.03.2017 година; 598.57 лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 17 дни,  ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.09.2017 г. до окончателното изплащане, 182.55 лева обезщетение за забавено плащане на брутно трудово възнаграждение, както и направените в производството разноски в размер на 402.86 лв., като отхвърля предявените искове над уважения размер, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

ОСЪЖДА Р. А.Б. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПХЛАТИ на Вияд-Инженеринг” ООД, с ЕИК 123540160, със седалище и адрес на управление с. Дълбоки, обл. Стара Загора, ул. Лилия  № 4, представлявано от управителя М.А.К. сумата от 316.00  лева разноски общо по трите иска.

 

ОСЪЖДА Вияд-Инженеринг” ООД, с ЕИК 123540160, със седалище и адрес на управление с. Дълбоки, обл. Стара Загора, ул. Лилия  № 4, представлявано от управителя М.А.К. да ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на БРС държавна такса за уважените искове в размер на 194.03 лева, 70.00 лева за изплатено възнаграждение на вещо лице,  както и 5.00 лева ДТ при служебно издаване на изпълнителен лист.

 

Решението подлежи на обжалване пред ОС - Монтана в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

 

                                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ :