Р Е Ш Е Н И Е

ГР.БЕРКОВИЦА, 08.12.2015г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЙОНЕН СЪД гр.Берковица……………………….гражданска колегия в публично заседание на 24 ноември…..………………………………………… през две хиляди и петнадесета година………….…...………………………в състав:

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ел.ФИЛИПОВА

 

при секретаря П.И.………………………………и в присъствието на прокурора………………..като разгледа докладваното от съдията Филипова……….…………………………….гр.дело 293 по описа за 2015г…………..…………………..и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството по делото се развива на основание чл.422 от ГПК и има за цел да установи съществуването на вземането на ищеца към ответника, за което вече му е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.206  по описа на БРС за 2015 година.

Ищците в производството “Агенция за събиране на вземания” ООД, град София твърдят, че по силата на договор за  цесия, сключен на 21.07.2014 г. „БНП Париба пърсънъл файненс”ЕАД прехвърлили вземането си срещу ответника В.Н.Д. на „Изи Асет Мениджмънт” . В резултат на последващ договор от 28.07.2014 година последните прехвърлили вземането на ищците. По силата на тези договори е прехвърлено вземането от ответника по договор за потребителски кредит № CASH 10118809/04.04.2013 година. Според договора последния е получил сумата, като се е задължил да върне заетата сума разсрочено за период от 49 седмични вноски по 69.00 лева всяка. Ответникът е заплатил само част от сумата и след това преустановил плащанията. Това дало повод на ищците да предявят вземането си в заповедно производство по реда на чл.410 ГПК. На 28.04.2015 година съдът е издал заповед за изпълнение за сумата от 1349.32 лева, представляваща задължение по договора за кредит, 1211.68 лева договорна лихва за периода 04.07.2013 г. – 19.03.2014 г., 173.31 лева обезщетение за забава за периода 05.07.2013 - 27.07.2015 година, ведно със законната лихва върху главницата от 27.04.2015 година до окончателното й изплащане, както и 354.69 лева разноски в производството. Предвид обстоятелството, че длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, то ищецът е предявил иск за установяване на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение. Моли съда, да постанови решение, с което признае за установено вземането му в посочените размери. Претендира и осъждане за разноските в настоящото производство.

В срока по чл.131 от ГПК ответника В.Н.Д. не взема становище по предявения иск.  В съдебно заседание се явява и заявява, че формираното вземане е непосилно за него; че с попълване на искането е получил парите, а самият договор – една седмица по – късно. В него била посочена лихва, каквато „такова нещо не съществува никъде”.

Доказателствата по делото са писмени. Прието е  заключение по назначена съдебно – икономическа експертиза. Приложено е и ч.гр.д.206/2015 година, по което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца в производство по чл.410 ГПК. След преценка на представените доказателства, съдът приема за установено следното :

 Не се спори между страните, че на 04.03.2013 година възникнало облигационно отношение, между БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД и ответника, по силата на което последният получил в заем сумата от 1500.00 лева. Задължил се заетата сума да върне на 49 седмични вноски, всяка от които по 69.00 лева. Последната вноска по задължението ответникът направил на 25.06.2013 година и погасил общо 690.00 лева.  Вещото лице е констатирало, че с направените вноски са изплатени напълно първите 10 вноски по кредита, в т.ч. лихвите по тези 10 вноски, главниците по 9 вноски, а от главницата по десетата вноска е останала дължима сумата от 2.35 лева. Според условията в договора предсрочната изискуемост настъпва след падежната дата на четвъртата вноска, която не е погасена или според заключението на вещото лице – след 10.07.2013 година ответникът е  изпаднал в забава. На 10.02.2014 година е внесъл допълнително сумата от 130.00 лева за погасяване на задължението си.

На 21.07.2014 година БНП Париба Пърсънъл Файненс, ЕАД са прехвърлили вземането си срещу ответника, като за извършената цесия на ответника са изпратени съответните уведомления. Последният е уведомен и за последващото прехвърляне, а именно това в полза на ищеца в производството – Агенция за събиране на вземания. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист е подадено в съда, след като е изтекъл срока на договора за кредит и ответникът е останал неиздължен със суми по него, т.е. в случая не е обявявана предсрочна изискуемост.

При изготвяне на заключението, вещото лице е констатирало, че страните са договорили годишен процент на разходите 569,07 % и годишен лихвен процент 202,91 %. Освен това при изчисляване на лихвата за забава, вещото лице е констатирало, че ищецът е начислил такава не само върху остатъка от главницата, но и върху прибавената към нея възнаградителна лихва.

При така установените факти, съдът намира следното :

В случая е видно от съдържанието на договора, че между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбите на Закона за потребителския кредит, а така също на чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най - високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Към датата на сключване на договора за кредит в нашето законодателство не е регламентиран най-висок размер на възнаградителната лихва. (Такава е въведена с изменението в ЗПК от 2014 година, като нормите на това изменение са неотносими към случая по силата на §13 от ПЗР към ЗИ на ЗПК).

Основателно се явява възражението на ответника, че искът е неоснователен по отношение на уговорената възнаградителна лихва, макар възражението му да е формулирано с житейски термини. Клаузата от договора за включването й към вноската върху главницата е нищожна поради противоречието на същата със закона. (Не с най – новите разпоредби на ЗПК, а с тези на ЗЗД).

Според разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД лихви могат да се уговорят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Към конкретния казус определената най – горна граница в ЗПК (петкратния размер на законната лихва) е неприложим. По силата на чл. 2 на ПМС № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите (обн., ДВ, бр. 6/22.01.91 г., изм., бр. 18/5.03.19 г., бр. 71/30.08.91 г., бр. 89/29.10.91 г.) лихвите по влоговете и заемите се определят на пазарна основа в зависимост от размера на основния лихвен процент и другите лихвени равнища, определени от БНБ. Впоследствие, с ПМС № 72 от 8.04.1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн., ДВ бр. 33/19.04.94 г. изм. и доп., бр. 74/22.08.95 г., бр. 15/22.02.00 г.), съгласно разпоредбите на единствения чл. 1, ал. 1 от цит. IIMC № 72, считано от 01.09.1994 г. се определя годишен размер на законната лихва за просрочени задължения в левове - в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка за периода плюс 10 пункта, а в конвертируема валута - тримесечният Либор за съответния вид валута плюс 10 пункта, като според, ал. 2 от същото ПМС дневният размер на законната лихва за просрочени задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен в, ал. 1.

В настоящия случай следва да се приеме, че под "надбавка-печалба на кредитора и покриваща разходите на кредитора по подготовка и обслужване на заема" (чл.3 от договора) се касае за т. нар. възнаградителна лихва по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД, която страните са уговорили писмено. Правната теория приема, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.

Съобразно изложеното съдът приема, че допустимият от чл. 10, ал. 2 ЗЗД най-висок размер на договорната лихва не е бил регламентиран в нашето законодателство към правнорелевантния период. В същото време обаче, в съдебната практика се налага становището, че страните макар и да могат да договарят и над установения размер на законната лихва, тяхната автономия при договарянето е ограничена от правилата на морала и добрите нрави. С оглед изискването на чл. 9 ЗЗД при договарянето, вкл. по отношение на възнаградителната лихва, да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Според наложилата се съдебна практика добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. В този смисъл за противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слаби участници в гражданския, респективно търговския оборот, като се използва недостига на материални средства в един субект за облагодетелстване на друг. (Именно в такава насока са и последващите изменения на ЗПК, на който се подчиняват отношенията в случая, тъй като БНП Париба Пърсънъл файненс ЕАД  е дружество за небанково потребителско кредитиране).

В случая за предоставения на ответника от ищеца заем в размер на 1500 лв., при уговорена годишна лихва от 202, 91 %, съдът приема, че е налице значително увеличен размер на възнаградителната лихва, който за периода на договора от 1 година надхвърля с 50 % размера на първоначално отпуснатата сума по кредита – обща дължима сума 3 381.00 лева. При тези данни е логично да се приеме, че уговорените в процесния договор лихвен процент е в противоречие с присъщата му функция - възнаградителна.

По изложените съображения съдът намира, че уговорените между страните по настоящето дело размери на възнаградителна лихва 202, 91% в годишно изражение или за конкретния кредит за период от 49 седмици е определена извън пределите на нравствената допустимост и в тази връзка приема, че е противно на добрите нрави уговарянето на възнаградителна лихва над 5 кратния размер на законната лихва. Ето защо с оглед на разпоредбата на чл. 256, ал. 4 ЗЗД въпросните клаузи от процесния договор за заем, материализирани в чл. 3 следва да се заместят по право от повелителните правила на закона, т.е. да се приеме, че вместо уговорените 202.91 % лихва за година заемополучателят дължи  петкратния размер на законната лихва за забава. Оттук следва, че възражението за частична нищожност на договора за заем е основателно, предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, като се приеме за нищожна уговорката между страните по отношение на възнаградителната лихва над размера на законната лихва фиксирана в чл. 86 ЗЗД и ПМС № 72 от 8.04.1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн. ДВ бр. 33/19.04.94 г. изм. и доп. бр. 74/22.08.95 г., бр. 15 ДВ/.

По отношение на констатираното олихвяване на включената към вноските лихва, т.е. начисляване на лихва върху лихва. Съгласно разпоредбите на българското законодателство (чл.10, ал.2 ЗЗД) анататоцизмът не е разрешен в гражданските правоотношения.

В съдебно заседание вещото лице отговори допълнително на поставен в тази връзка въпрос и установи, че размерът на непогасената договорната лихва, изчислен по реда на чл.86 ЗЗД е 108.82 лева, т.е. петкратния размер е 544.10 лева, а законната лихва (обезщетението за забавено плащане върху главницата от датата на изпадане в забава (погрешно посочена като дата на предсрочна изискуемост) до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда е 170.51 лева. Остатъкът по главницата е 1 375.41 лева (заключението), от които ищецът е претендирал сумата от 1349.32 лева. Именно в такива размери следва да бъде признато за установено и вземането на ищеца, като правоприемник на кредитора БНП Париба Пърсънъл Файненс.

 

При този изход на делото ответникът дължи на ищеца заплащане на направените от последния в настоящото производството разноски съобразно уважената част.

 

По горните съображения съдът

 

Р     Е     Ш     И :

 

ПРИЗНАВА за установено вземането на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” АД, с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев, № 25, офис-лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявана от управителя Мартин Деспов Деспов срещу В.Н.Д., с ЕГН **********,*** за сумата от 1349.32 лева, произтичаща от  по договор за потребителски кредит № CASH 10118809/04.04.2013 година, 544.10 лева договорна лихва за периода 04.07.2013 г. – 19.03.2014 г., 170.51 лева обезщетение за забава за периода 05.07.2013 - 27.04.2015 година, ведно със законната лихва върху главницата от 27.04.2015 година до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично изпълнение по ч.гр.д. 206/2015 г., като отхвърля предявените над уважените като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

ОСЪЖДА  В.Н.Д., с ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” АД, с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев, № 25, офис-лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявана от управителя Мартин Деспов Деспов сумата от 504.69 лв. направени разноски в настоящото производство, както и 346.70 лева разноски в заповедното производство.

        

Решението подлежи на обжалване пред МОС в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

След влизане в сила на решението да се докладва ведно с ч.гр.206/2015 година за произнасяне по чл.416 ГПК.

 

 

                                                                      

РАЙОНЕН  СЪДИЯ :