Р Е Ш Е Н И Е

ГР.БЕРКОВИЦА, 05.12.2013г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЙОНЕН СЪД гр. Берковица……………………….гражданска колегия в публично заседание на 06 ноември…………………………………… през две хиляди и тринадесета година…….…….……….………………………в състав:

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ел.ФИЛИПОВА

 

при секретаря Св.П.………………………………и в присъствието на прокурора………………..като разгледа докладваното от съдията Филипова……….…………………………….гр.дело 1 по описа за 2013г…………..……………………..и за да се произнесе взе предвид следното:

 

         Правното основание на разглеждания иск е чл.108 ЗС.

 

Ищецът Мюсюлманско изповедание, град София твърди, че е правоприемник на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, съществувала в първите десетилетия на 20ти век. Правоприемството се състои в следното : според устройствените актове на мюсюлманското изповедание, местните мюсюлмански вероизповедни общини имали статут на ЮЛ и се представлявали от джамийски настоятелства. При режима на отменения закон за изповеданията те също имали статут на ЮЛ, добиван при условията на регистрационен режим. Берковишката мюсюлманска вероизподна община е притежавала недвижим имот – баня, служела за удовлетворяване на благотворителни цели – хигиенни и здравни нужди на болни мюсюлмани. Този имот по дейставщата кадастрална карта на град Берковица представлява ПИ с идентификатор 03928.511.512 с административен адрес ул. „Кестенарска” с площ от 575 кв.м с построен в имота обект с идентификатор 03928.511.512.1 със застроена площ от 259 кв.м, а по регулационния план на град Берковица – имот с пл.номер 2658 , кв.72, парцел XIII. Този имот бил одържавен през 1950 година.

Основанието, на което ищецът претендира да е собственик на процесния имот обосновава със следното:

Процесният имот е бил вакъф по правната си същност предвид факта, че е бил отреден за благотворителни богоугодни нужди. Сградата е построена в годините на османското владичество върху днешните български земи, когато османската държава не е познавала отделянето на държавата от господстващия верски култ - мюсюлманското изповедание като организирана религиозна общност.  Отреждането на имота е било за богоугодни хигиенни цели, т.е. за вакъф, като при самото учредяване на вакъфа той по верска догма е принадлежал на цялата конфесионална общност, но е бил под управлението на частен управител - мютевелия. Отделянето на вероизповеданието от държавата е настъпило по силата на Търновската конституция и с устава на ищцовото изповедание от 1919 год., когато вакъфите са били иззети от управителите /мютевелиите/ и са били предадени в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини в случая Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, чиито правоприемник е ищецът (§4, ал.1 ПВР на ЗВ). Берковишката мюсюлманска вероизподна община е владяла явно, спокойно и без прекъсване процесния имот до края на 1950 година. Имотът е отнет не по предвидения в закона ред, нито пък по ред, предвиден от конкретен междудържавен правен акт, по който България е страна. Ето защо към случая са приложими разпоредбите от една страна на § VІІ от Раздел ІІ от съглашението за уреждане на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство от 19.04.1909 г. между турското и българското правителство, а от друга страна на чл. 3, ал.2 във връзка с чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, към който препраща §5, ал.1 ПЗР на ЗВ. Отнемането на имота противоречи на цитираното съглашение, тъй като Берковишката мюсюлманска община не е овъзмездена нито с равностоен имот, нито с пари. Противоречи и на действащия тогава Закон за държавните имоти, тъй като имотът не е принадлежал на физическо или юридическо лице или на кооперация, нито пък на дружество с идеална цел, партийно политическа или друга обществена организация. Ето защо следва да се приеме, че е налице отнемане на имот, не по предвидения в закона ред. От друга страна този имот съществува реално в размера, в който е бил завзет от държавата. Към настоящия момент имотът се владее от ответната Община, която е издала и акт за Общинска собственост. Всичко това обосновава правния интерес на ищеца да предяви иск пред съда за следното: Да бъде установено по отношение на ответната Община правото на собственост на Мюсюлманското изповедание върху недвижим имот ПИ с идентификатор 03928.511.512 с административен адрес ул. „Кестенарска” с площ от 575 кв.м с построен в имота обект с идентификатор 03928.511.512.1 със застроена площ от 259 кв.м, а по регулационния план на град Берковица – имот с пл.номер 2658 , кв.72, парцел XIII; да бъде осъдена ответната Община да предаде владението върху имота. Претендират се и направените в производството разноски.

 

         В срока за отговор ответникът  Община Берковица оспорва основателността на предявения иск. Твърди, че на територията на град Берковица не е съществувала Берковишка мюсюлманска вероизподна община, настоятелство или други мюсюлмански общности. Процесният имот следователно никога не е придобиван, респ. отнеман от такава общност, нито пък е отреждан за богослужебно, благотворителни, просветни или други богоугодни нужди. Твърди, че процесният имот е одържавен с Акт за завземане на недвижим имот от 19.05.1950 година на основание Акт за отчуждаване от 15.01.1942 година по реда на действащия към онзи момент Закон за държавните имоти, поради което разпоредбата на чл.108 ЗС на соченото от ищеца основание е неприложима. Освен това Община Берковица е собственик на имота, като владее същия, считано от 16.12.1996 година явно и необезпокоявано. Именно като собственик Община Берковица е предприемала действия по ремонт, отдаване под наем, изземване от трети лица и др.

        

         По наведените от ответника възражения ищецът е взел становище в следната насока : публично – правните субекти държавата и общините, не са могли при действието на никой правен режим от приемането на Търновската конституция до днес, да придобиват право на собственост или ограничени вещни права върху недвижим имот, ако не е установено владение върху такъв имот, почиващо на правно основание. Съгласно договореното в § VІІ от Раздел ІІ от т.нар.  Съглашение по мюфтийския въпрос” от 1909 година отнемането на имот без да е заплатено обезщетение или предоставен друг имот се счита за завземане и не поставя начало на владението като придобивен способ. В такава насока са и чл.68 от Търновската конституция и чл.10, ал.5 от Конституция на НРБ от 1947 година. Община Берковица не е могла да придобие по давност процесния имот и с оглед отчуждителния характер на нормата на чл.5, ал.2 ЗВСВОНИ в сила от 18.11.1997 година, както и с оглед разпоредбата на §5, ал.4 от ПЗР на Закона за вероизповеданията в сила от 01.01.2003 година. Дори да не са налице реституционните основания на чл.3, ал.2 ЗВСВОНИ, то искът пак следва да бъде уважен като основателен поради липса на друг субект, придобил правото на собственост и поради факта, че имотът е бил собственост на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, а сега на Мюсюлманското изповедание като нейн правоприемник.

         В хода на устните състезания ищецът чрез процесуалните си представители поддържа основателността на предявения иск на изложените основания, като заявява, че ако съдът не установи съществуване на терена до размерите, в които е бил отнет, то следва да уважи иска по отношение на сградата, която съществува.

         Процесуалният представител развива подробни доводи за това, че никой от подлежащите на установяване факти, касаещ както реституционните, така и ревандикационните претенции на ищеца не е доказан, поради което и предявеният иск следва да бъде отхвърлен, а на Общината да бъдат присъдени и направените в производството разноски.

 

Доказателствата по делото са писмени. Приети са и две заключения по изпълнени съдебно – технически, както и по съдебно – икономическа експертизи, неоспорени от страните и възприети изцяло от съда като обективно и професионално изготвени. От тях се установи следната фактическа обстановка :

 

Ищецът Мюсюлманско изповедание, гр.София е вписан като религиозна институция във водения от Софийски градски съд регистър на вероизповеданията по ф.д.№ 1659/2003 година.

От удостоверение, издадено на 21.02.2013 год. от Окръжен съд Монтана е видно, че в същия съд няма извършена регистрация по реда на чл.20 ЗВ или пререгистрация по реда на § 2, ал.4 от ПЗР на ЗВ на мюсюлманско настоятелство със седалище гр.Берковица като местно поделение на религиозната институция Мюсюлманско изповедание, гр.София.

 Съгласно удостоверение № 02-18-382/07.08.2003 год., издадено от Директора на Дирекция "Вероизповедания"  при МС, религиозната институция Мюсюлманско изповедание, гр.С. е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 год. В удостоверението са посочени общо тези юридически лица, а именно: съществувалото изповедание на мюсюлманите, както и учредените и съществували настоятелства, богоугодни и благотворителни заведения на мюсюлманите в периода до 25.06.1919 год. при действието на Временните Правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ № 63 на княз Фердинанд;  в периода от 26.06.1919 год. до 22.11.1945 год. при действието на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Борис ІІІ; в периода от 23.11.1945 год. до 21.05.1951 год. при действието на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министъра на външните работи и изповеданията на 23.11.1945 год. В удостоверението е посочено, че конкретен опис на тези юридически лица, съществували в периода до 1949 год. следва да бъде представен в съда от Главното мюфтийство на Мюсюлманското изповедание (л.15 от делото).

Съгласно решение, постановено от Софийски градски съд на 04.06.2013 год. по ф.д.№ 1659/2003 год., с което е признато за установено на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, че религиозната институция, вероизповедание, с наименование "Мюсюлманско изповедание", гр.София е правоприемник на конкретно посочени мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 год., учредени и действали при режима на горепосочените правила и устави, между които юридически лица е посочена и Берковишка мюсюлманска вероизповедна община (л.364 – 371 от делото). Към датата на произнасяне по делото няма данни това решение да е влязло в законна сила.

В писмо изх.№ 196/10.07.1996 год. от Директора на ДВ към МС е отразено, че в уставите от 1919 год. и 1945 год. най-малката организационна единица на мюсюлманското изповедание са били мюсюлманската верска общност /община/ и нейното настоятелство. С утвърдения устав от 1995 год. тази организационна единица носи наименованието мюсюлманска джамийска общност и мюсюлманско джамийско настоятелство и тъй като мюсюлманското изповедание не е прекратявало своето съществуване като юридическо лице, то следва да се приеме, че мюсюлманските джамийски настоятелства са правоприемник на настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини.

В писмо изх.№ 395 от 05.01.1998 год. от и.д. Директор на ДВ при МС до Главния мюфтия на мюсюлманите в РБ  е отразено, че според Устава от 1919 год. мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа личност и е притежавала и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си, а според сега действащия устав наследник на тази община се явява мюсюлманското настоятелство.

Представени са и заверени копия от Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 от 23.05.1919 год., обнародван в ДВ, бр.65 от 26.06.1919 год., както и Уставите на Мюсюлманското изповедание от 1975 год. до 2011 година – общо 5 на брой. В § 7 и § 8 на Устава от 1919 год. е записано, че най-малката организационна единица на Мюсюлманското изповедание е мюсюлманската вероизповедна община, която се учредява във всяко населено място, където живеят на установено местожителство поне 40 мюсюлмански семейства, а там където техният брой е по-малък  могат да се групират в една вероизповедна община  мюсюлманските семейства от няколко населени места, отстоящи на разстояние до 10 км от центъра на общината. Посочено е, че вероизповедната община е юридическо лице, което се образува с разрешение на Министерството на външните работи и вероизповеданията и има право да притежава за джамиите и училищата си  движими и недвижими имоти. Всяка мюсюлманска вероизповедна община се управлява от настоятелство, в чиито права и задължения се включва и ръководството и управляването на имотите на общината - § 28. В Устава се сочи, че всички общински вакъфи в Царството се управляват  от настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини, а вакъфите, които са били управлявани от мютевелиите се отнемат от тях и също се предоставят в управление на настоятелствата - § 168. В § 22 от Устава е предвидена изрична процедура по легитимиране образуването на мюсюлманска вероизповедна община и избор на съответното настоятелство – изрично разрешение и заповед на Министерството на външните работи и изповеданията. Според § 34 всички общински вакъфи в Царството се управляват  от настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини, а за цялото движимо и недвижимо имущество, настоятелството води съответната „Инвентарна книга”.

Според представеното Съглашение по мюфтийския въпрос, подписано в Цариград между Турското и Българското правителство на 6/19 април 1909 год., утвърдени с Указ на Цар Фердинад І,  обнародван в ДВ бр.13/1910 год. е постигната договореност, че никаква религиозна или благотворителна сграда не може да се срути, освен по належаща нужда и съгласно действащите закони и правилници в страната. В случай, че една вакъфска сграда подлежи на отчуждаване поради належащи причини, то отчуждаването може да стане само след като се определи друго място, имащо същата стойност и след като се заплати стойността на сградата.

По делото са представени Акт за завземане на недвижим имот за държавен, съставен на 19.05.1950 година, в който е записано, че на основание Закона за държавните имоти от 23.12.1948 година се завзема от О.С.П „Хоремаг” стара турска постройка – баня с площ от 444 квм при граници от две страни улица и Джамията и представляваща стара масивна сграда, заедно с един дърварник, застроен на 344 (или 273) квм, отчужден с акт от 15.01.1942 година.

Представено е и писмо на Областен управител от 13.12.1996 година за съгласие на основание чл.158, ал.4 от ППЗДС (ДВ бр.82/96г) да се актува като общински  парцел XIV пл. номер 1926 в кв.72 и Парцел XIII пл.номер 1926 в кв.72 по плана на град Берковица. Въз основа на разрешението е съставен Акт за публична общинска собственост  от 16.12.1996 година за Парцел XIII пл.номер 1926 в кв.72 по плана на град Берковица – баня с площ от 500 квм и сграда 273 кв.м. по предишен АДС 19.05.1950 година.

След одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри на основание чл.59 ЗОС на 31.08.2011 година е съставен АОС 499, вписан в Агенцията по вписванията за ПИ с идентификатор 03928.511.512 с площ от 575 квм и сграда с идентификатор 03928.511.512.1 застроена с площ от 259 квм с местонахождение град Берковица, ул. „Кестенарска” – Турска баня.

 

От заключението по изпълнената съдебно – икономическа експертиза се установи, че имотът е заведен в счетоводството на ответната Община по с/ка 2031 и не е заведен в счетоводството на ищеца.

От заключението по изпълнените съдебно – технически експертизи се установи, че първият кадастрален и регулационен план на гр. Берковица,  одобрен със Заповед № 867 от  21.08.1906г.  е бил в сила и е действал до 1958 година, т.е. както към момента на евентуалното придобиване на имота (от 1919 до 1929 или 1939 година според приложимия закон за изчисляване на давностния срок), така и към момента на неговото завземане - 19.05.1950г. От обстоятелствената част на заключенията на вещото лице е видно, че по този план на гр. Берковица, е отразен поземлен имот 189 в кв.12, Парцел I ЗА 189 и II ЗА 189, в който имот има отразена сграда с полумесец на нея и още една сграда. В разписния лист срещу планов номер 189 е записано „Турско настоятелство/джамията” и няма отразен документ за собственост. Сградата с полумесеца попада в  УПИ I ЗА 189 , а другата  сграда в              УПИ II ЗА 189. В западна посока от парцел I има отразена улица, а в западна посока от тази улица е отразена с контури сграда с отбелязване върху нея – „баня”. За тази сграда няма отреден терен или парцел.

Със Заповед 4425 от 21.07.1958 година е утвърден нов кадастрален и регулационен план за град Берковица. В този план процесният имот(претендираната баня) попада в имот с пл.номер 1926, кв.72. В този имот са отбелязани три сгради – масивна постройка – градска баня, паянтово жилище и паянтова постройка – джамия. Този имот по план е предвиден за озеленяване.

Със Заповед 3971 от 25.12.1969 година е изменен планът за квартал 72 и площта за озеленяване е намалена за сметка на съседен парцел XI-1927.

Със Заповед 463 от 17.02.1970 година е последвало ново регулационно изменение, с което е направено отреждане за „Битов комбинат” за площта за озеленяване, а някогашната сграда на джамията и паянтовото жилище, попадащи първоначално в имот 1926 вече не съществуват в преписките към измененията на регулационния план.

През 1996 година със Заповед РД 15-252 от 19.11.1996 година отново е изпълнено регулационно изменение за кв.72, с което от УПИ „Битов комбинат” са образувани Парцели(УПИ) XIII 1926  Баня”  и Парцел (УПИ) XIV1926  „Битов комбинат”.  Между тях има пешеходен участък – стълби, които не са част от нито един от двата новообразувани урегулирани поземлени имота. Сградата на процесната баня по това изменение попада в Парцел(УПИ) XIII 1926 .

През 1997 година със заповед РД-15-269 от 22.10.1997 година за част от град Берковица в т.ч. и за кв.72 е одобрен нов регулационен план. С него се отрежда УПИ  „За баня” – имот пл.номер 2420 (променен поради грешка в пл.номер 2658) и УПИ XIV2510   „ПК – Химета”. Промяната в номерацията на имота в кадастралния план е допусната през 2000 година, като със същата заповед е отразена и бетонова пътека като част от тротоар между двата имота. По – късно през същата година парцела „За баня” получава номер XIII  или става УПИ XIII2658  За баня” в кв.72.

Със Заповед РД-18-84 от 09.09.2008 година е одобрена кадастрална карта и кадастрални регистри за град Берковица. Съгласно тази кадастрална карта сградата на банята има идентификатор 03928.511.512.1 и попада в ПИ 03928.511.512.

 

Тази фактическа обстановка обосновава следните правни изводи :

 

Успешното провеждане на ревандикацията предполага ищецът в производството да докаже правото си на собственост, възникнало от заявеното основание, че имота се владее от ответницика и това владение е без правно основание. С оглед твърдението на ищеца, че е собственик на процесния имот по силата на закона -  § 5, ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ във връзка със чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, за да бъде уважен предявеният иск е необходимо да бъде установено и че ищецът е правоприемник на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, че последната е била собственик на процесния имот и именно от нея е отнет на някое от предвидените в ЗВСВОНИ основания, както и че имотът съществува реално до размерите, в които е отчужден или отнет.

 

Обявен за безспорен между страните е фактът, че имотът се владее от ответника в производството Община Берковица.

Спорен между страните е въпросът за съществуване изобщо на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, създадена след утвърждаването на Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обнародван в ДВ, бр.65 от 26.06.1919 год., както и наличието на правоприемство между тази вероизповедна община и Мюсюлманско изповедание, гр.София.

За да установи този факт ищецът представи като доказателства Решение на Софийски градски съд от 04.06.2013 год. по ф.д.№ 1659/2003 год., с което е признато за установено на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, че "Мюсюлманско изповедание", гр.София е правоприемник на конкретно посочени мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 год., между които е посочена и Берковишка мюсюлманска вероизповедна община (л.364 – 371 от делото). Представени са и две писма и едно удостоверение, издадени от Директора на Дирекция по вероизповеданията (л.13-15 от делото), чието съдържание е оспорено от ответника. При разпределение на доказателствената тежест съдът е приел, че двете писма, макар и да изхождат от Директора на Дирекция по вероизповеданията не носят белезите на официален документ по смисъла на чл.179 ГПК – издадени във форма и по ред, предвиден в закона и е възложил тежестта за доказване на отразеното в тях на ищеца. В съдебно заседание от 06.11.2013 година процесуалният представител на последния заяви, че смята доказването за проведено чрез представеното решение на СГС.

Настоящият състав намира, че в конкретния случай представените и оспорени писма и удостоверение от Дирекция по вероизповеданията към МС не доказват дори и косвено спорния факт, а именно съществуването на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община. Коя е най-малката организационна единица на изповеданието според собствените му Устави и че  Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 от 23.05.1919 год.  придава качеството на юридическа личност на мюсюлманската вероизповедна община по принцип, която е притежавала и стопанисвала имотите си в случая не установяват по безспорен начин съществуването именно на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община. Този факт не се доказва и от представеното решение на СГС, за което няма данни да е влязло в законна сила. Освен това представеното решение на СГС е постановено в рамките на едностранно охранително регистърно производство по реда на § 4 от ПЗР на ЗВ и не се ползва със сила на пресъдено нещо. При извършеното от ответниците оспорване на твърденията на ищеца относно съществуването на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, респ. наличието на правоприемство, тези обстоятелства подлежат на пълно и главно доказване по общия исков ред и с предвидените в ГПК способи. Ищецът твърди, че след предаване на имота от частния управител-мютевелия, считано от 26.06.1919г при действието на цитирания по – горе устав, утвърден с Указ на княз Фердинанд, имота е придобит по давност от Берковишката мюсюлманска вероизповедна община чрез добросъвестно владение за периода до 26.06.1929г, а при обикновено владение за периода до 26.06.1939 година. Този устав обаче предвижда създаването на такава община с разрешение на Министерство на външните работи; въвежда изисквания за население, изповядващо мюсюлманско вероизповедание и не на последно място предвижда отчетност на имуществото чрез водене на „Инвентарна книга”. Макар самостоятелното установяване на всеки един от тези факти да не води непременно до извод за съществуването през процесния период 1919-1939 и до 1950 година на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, то ангажирането на доказателства в тази посока би създало поне индиция за наличие на такава.

 

Ето защо настоящият състав приема, че не е доказано в производството съществуването на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община.

Липсата на такъв субект логично обосновава извод за липса на имущество, притежавано от него.

 

Дори да се приеме, че е съществувала Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, то предмет на настоящото производство е ревандикация на конкретно посочен притежаван от нея недвижим имот. Ищецът твърди, че Берковишката вероизповедна община е придобила имота в резултат на владение с начален момент 1919 година, когато според Устава частния управител-мютевелия е предал имота на настоятелството на тази община. За да бъде предадено владението или да бъде установено фактическо държане на вещта, тя трябва да съществува. По делото не се събраха доказателства, които да установяват кога е построена евентуално процесната баня. Вярно, че в разписния лист към регулационния план на град Берковица действал 1906 – 1958 година има записване „баня”, но това записване може да бъде направено във всеки един момент от действието на регулационния план от приемането му до влизането в сила на нов план.

 

Ако имотът е съществувал към 1919 година и е предаден във фактическа власт на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община, то за да са основателни реституционните претенции на ищеца, следваше да бъде установено в производството, че тази вероизповедна община е упражнявала владение върху имота достатъчно продължителен период от време; че това владение е отговаряло на всички характеристики, наличието на които биха могли да го трансформират в право на собственост и не на последно място, че имотът е отнет от тази община без законово основание.

 Съгласно §169 от Устава от 1919 година всяко прехвърляне на частен или мютевелийски вакъф от мютевелията на мюсюлманската вероизповедна община става в присъствието на един специален делегат от Министерство на външните работи и на изповеданията. Според §175 от същия устав, главният мюфтия е длъжен в 6 месечен срок след влизане в сила на този устав да предаде на Министерство на външните работи и изповеданията списък на всички вакъфски имоти в царство България. Отделно от това всяко мюсюлманско вероизповедно настоятелство е давало отчет за приходите, ремонтите, наемите и т.н на Отделението „за духовенството и вакъфите” при главното мюфтийство. Подобни задължения и контрол са въведени и в представените последващи Устави на ищцовото изповедание. Следователно, ако през въведения като процесен период 1919-1950 година действително е съществувала Берковишка мюсюлманска вероизповедна община и тя е притежава недвижим имот, то следваше да съществуват достатъчно доказателства за това. Те обаче не са представени пред настоящия съд.

 

Недоказано остана и релевантното за спора твърдение, че процесният имот е отнет от праводателя на ищеца през 1950 година.

 

По делото е представен Акт за завземане на недвижим имот за държавен от 19.05.1950 г. От него е видно, че имота се завзема от О.С.П. „Хоремаг” - Окръжно социалистическо предприятие „Хотели, ресторанти, магазини”.  Според  разпоредбите на чл.3, ал.2 вр чл.2, ал.2. ЗВСОНИ вр. § 5 от ПЗР на ЗВ, на чиито реституционен ефект се позовава ищецът,  е предвидено, че се възстановява собствеността на църкви, на манастири, на джамии, на синагоги и на други религиозни общности, чиито  движими и недвижими имущества са отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 год. до 1989 год. Законодателят придава правно действие на фактическото завземане на имота и го приравнява по последици на отнемането на собствеността по предвидения ред в законите, посочени в чл.1 и чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. В конкретния случай не се установи да е било извършено предвидено в закон отчуждително, конфискационно или друго производство по одържавяване на процесния имот, поради което правно релевантен се явява именно факта дали е осъществено фактическото завземане на имота от Държавата без наличието на правно основание, а не се установи да е извършено и фактическо такова завземане, доколкото не се установи, че именно праводателят на ищеца е владял имота до 1950 година. В цитирания Акт за завземане на недвижим имот като държавен, се съдържат данни за отчуждаване и завземане на имота с Акт от 15.01.1942 година. Този акт действително не бе представен по делото. Но към този момент и реституционните разпоредби на ЗВСВОНИ са неприложими.

 

Както бе посочено и по – горе, предпоставка за настъпване на реституционния ефект на ЗВСВОНИ е и имотът да съществува  реално до размерите, в които е отчужден или отнет. Сравнението следва да бъде направено към правнорелевантните моменти – отнемане, за което се твърди, че е през 1950 година и реституционния ефект на ЗВСЗОНИ – 22.11.1997 година.

 

Видно от заключението на вещото лице по регулационния план действал 1906-1958 година за процесния имот „Турска баня” няма отреден имот и парцел. Записването в разписния лист към този план за имот 189 – „турското настоятелство/джамията” не се отнася за съществувала сграда на баня. А самата сграда на баня изобщо не попада в имот 189, дори не и в кв.12.  Към 22.11.1997 година действа одобрен със заповед РД-15-269 от 22.10.1997 година за част от град Берковица в т.ч. и за кв.72  нов регулационен план. С него се отрежда УПИ  „За баня” – имот пл.номер 2420 (променен поради грешка в пл.номер 2658) и УПИ XIV2510   „ПК – Химета”. Промяната в номерацията на имота в кадастралния план е допусната през 2000 година, като със същата заповед е отразена и бетонова пътека като част от тротоар между двата имота. По – късно през същата година парцела „За баня” получава номер XIII  или става УПИ XIII2658  За баня” в кв.72. Видно е, че липсва база, на която да бъде направено сравнение между имота към 1950 и към 1997 година, доколкото до влизане в сила на регулационния план от 1958 година за сграда „баня” няма отреден имот и парцел. По отношение на самата сграда също не се събраха доказателства в производството да съществува реално и в размерите, които е имала към момента на евентуалното й отчуждаване.

 

 

С оглед липсата на установяване в производството наличието на Берковишка мюсюлманска вероизповедна община; на придобито от нея право на собственост върху процесния имот в резултат на давностно владение с начален момент 1919 година; на отнемане на това право на собственост именно от тази община през релевантния за реституционната претенция период 1944-1989 година са достатъчни предпоставки предявеният ревандикационен иск да бъде отхвърлен.

 

В производството ответната Община при реализиране на материалноправната си защита по собственическия иск, въведе възражение за правоизключващ правото на собственост на ищеца факт, а именно придобиване правото на собственост в патримониума на Общината. Правото на собственост на ответника в настоящия случай не подлежи на доказване доколкото е извън предмета на делото. Нейното установяване има за цел единствено да „отблъсне” претендираното от ищеца право. След като ищецът не доказа претенцията си, т.е. след като липсва право, което да противопостави на ответника, а и доколкото липсва направено изрично искане за произнасяне досежно правото на собственост в полза на Общината, то съдът не изследва наведените доводи в тази насока. На същото основание не следва да бъде коментирано и възражението на ищеца, че дори в негова полза да не са налице реституционни основания за придобиване правото на собственост върху имота, то и ответната Община не би могла да го придобие от владение. Евентуално това би бил предмет на отрицателен установителен иск, но не и на настоящото производство.

 

С оглед тези мотиви, съдът

 

 

Р     Е       Ш     И:

 

 

         ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения от Мюсюлманско изповедание, със седалище гр.София, р-н „Възраждане”, ул. „Братя Миладинови” 27 с ЕИК 121526008, представлявано от Главния мюфтия ИСК с правно основание чл.108 ЗС - за признаване за установено по отношение на Община Берковица, пл. „Йордан Радичков” 4, ЕИК 000320559, представлявана от Кмета, правото на собственост по отношение на имот „Турска баня”, находящ се в град Берковица на административен адрес ул. „Кестенарска” и представляващ ПИ с идентификатор 03928.511.512 с площ от 575 кв.м с построен в имота обект с идентификатор 03928.511.512.1 със застроена площ от 259 кв.м, а по регулационния план на град Берковица – имот с пл.номер 2658 , кв.72, парцел XIII и осъждане на ответника да предаде  владението върху  имота.

 

ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание, със седалище гр.София, р-н „Възраждане”, ул. „Братя Миладинови” 27 с ЕИК 121526008, представлявано от Главния мюфтия ДА ЗАПЛАТИ на Община Берковица, пл. „Йордан Радичков” 4, ЕИК 000320559, представлявана от Кмета направените в производството разноски в размер на 1 350.00 лева.

 

 

 

Решението подлежи на обжалване пред ОС - Монтана в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

 

                                                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: